Евелина Чанева е психолог, специалист по ранно детско развитие и сертифициран биофийдбек терапевт. Има интереси и опит във възрастовата, педагогическа и социална психология. Работи успешно с деца и консултира и подкрепя родителите им по въпроси за развитието, емоционална интелигентност и поведенчески особености. Работи като психолог в Дневен център за деца с увреждания в гр. Пловдив. Можете да си запишете час за безплатна консултация на тел. 0889 48 25 59
Децата рисуват по различни причини. Малките рисуват, защото им доставя удоволствие да оставят знаци върху хартията, а по-големите – от пресъздаването на един символичен свят, в който могат да вземат контрол, който е невъзможен в реалния свят. Рисуването може да бъде и прекрасна форма за изразяване на различни емоции, развиване на умения или просто приятно занимание. Специалистите, които работят с деца, могат да ползват и проективни методики – тестове с рисунки, за да се ориентират за интелектуалното и емоционално състояние на детето.
Какво представлява рисуването? Обясненията на теоретиците:
Много от елементите на рисунката изразяват виждането на детето за себе си. В рисунката детето изразява устойчивите емоционални състояния и половата си идентификация. Преувеличената фигура може да е знак за нереалистично висока самооценка, докато малките фигури могат да означават чувство на малоценност, ниска самооценка, тревожност или друго. Някои представители на психоаналитичната теория вярват, че рисунката отразява определени емоционални състояния и особено тези, които са значими за детето. Смята се, че отразяването на потиснатите емоции дава възможност за тяхното разбиране и вземане на контрол върху тях.
Когато детето изобразява своите майка и баща, тези фигури са винаги по-големи от всички останали, дори и да няма разлика в количеството на детайлите. Когато се изобразяват неприятни теми, размерът на изобразяваното намалява. Определящото е не просто значимостта на темите, а това как се преживяват тези теми.
Причините за рисуването могат да се открият и в потребността от активност и автономия. Наблюденията показват, че детето ще запази интереса към рисуването, ако то чувства, че се справя. Това обяснява защо то се връща постоянно към едни и същи теми.
В началото детето рисува, за да преживее удоволствието от това, че може да оставя цветна следа върху листа, после рисува заради самото рисуване. Рисуването, както и играта, са дейности, с които се пресъздават значими неща. Рисуването се разглежда като една от формите на прехода към символното мислене и форми на „асимилиране“ на света. То също се свързва и с развитието на представите на детето за пространството.
Етапи на детската рисунка
На около година и половина рисуването започва с оставянето на цветна следа. Понякога децата драскат и извън рамките на листа. Следите, оставени върху листа, нямат определено съдържание и смисъл. Тези следи могат да се разгледат като своеобразно упражнение или игра. На този етап детето не може да определи предварително своя замисъл или да назове това, което иска да изобрази. Една от най-предпочитаните форми е кръгът.
В първите си опити децата предпочитат контрастни цветове и най-често избират флумастри, защото оставят ярка следа без усилие. Ползването на моливи и пастели помага за развиването на правилен захват и фина моторика.
След 2-годишна възраст детето може да изпитва желание да рисува, защото иска да постигне определено изображение. То може да приписва значение на различни съчетания от линии, които нямат сходство с реалния предмет. Замисълът е твърде неустойчив в началото: в процеса на изобразяването, в зависимост от асоциациите, които детето получава от нарисуваното, замисълът може да се промени (ако рисунката му заприлича на нещо друго, то ще промени замисъла).
Съдържанието на рисунката става по-богато към 4-5-та година. Неопределените и несъразмерни форми започват да се оформят като кръгове, квадрати, триъгълници и да бъдат налагани един върху друг. Постепенно се включват различни елементи: точка, вертикална линия, хоризонтална линия, наклонена линия, полукръг, множество вертикални линии, „блуждаеща“ отворена линия, „блуждаеща“ затворена линия, вълнообразна линия, кръг, спирални линии, кръгова линия, кръг с прекъсвания, кръг без прекъсвания, слънца, звездообразни форми. По-късно от кръга ще се появи и човешката фигура. Характерна особеност на рисунката е слабата координация на елементите.
През този период се появява схематичната рисунка: глава, изобразена чрез кръг и две линии за крака. Тези схематични рисунки имат повече характер на символи, отколкото на опит да се пресъздаде достоверно дадена тема. Създаването на рисунки от форми и линии предполага развитие на способността за планиране.
Децата могат относително точно да определят мястото на отделните части. Малките деца рисуват човешката фигура в определена последователност. Те започват от главата и след това рисуват всички останали части. Човешката фигура е с деформирани пропорции – главата е значително по-голяма. Коя е причината за този начин на рисуване? Едно от обясненията е, че децата рисуват главата преди тялото и не могат да определят мястото на останалите части. Друго възможно обяснение е, че главата е особено значима и затова е предадена като по-голяма. Пресъздаването на фигурите в определените пропорции и тяхното обединяване в цялост предполага планиране. Като отправен момент за разполагане на частите детето използва собствената си позиция. Ориентирането на елементите става спрямо нарисуваните елементи, площта и очертанията на листа.
След петата година рисунката на детето придобива по-голям реализъм. В този период рисунките притежават и специфична композиция. Частите на изобразеното са представени в хоризонтален и вертикален ред. Дълбочината се компенсира от вертикалното разположение на елементите. Децата различават и двете позиции (във и зад), независимо че фронтално те изглеждат еднакво.
Детето може правилно да отрази пропорциите между обектите в рисунката си, особено ако това има значение за замисъла му. Самото изобразяване протича в определена последователност. В началото се пресъздава общото и много по-късно обектът започва да се изпълва с индивидуалните характеристики.
Друго изменение в изображението е отношението към човешката фигура. Тя започва да се изпълва с повече детайли, което я доближава до портрета.
След осмата година на детето в рисунката вече започва да се появява и дълбочината. Изобразеното е с адекватни пропорции и отразява гледната точка на изобразяващия. Този период се обозначава като визуален реализъм.
В рисунките се открива една по-висока повторяемост на отделни персонажи (герои от книги, филмчета…). Постепенно децата започват да развиват по-критично отношение към своите рисунки, което води до намаляването на интереса към тази дейност. Това става около десетата година. Постепенно рисуването като форма на изразяване започва да се заменя от езика.
Рисуването като терапия
Тази терапия се основава на идеята, че когато детето е насърчено да изрази своите чувства и вярвания в рисунката, това може да има развиващ ефект. Смята се, че обективирането на потиснатите чувства има терапевтичен ефект. Например, дете, което е изразило своя гняв и прикривана враждебност към своя по-малък брат в рисунките, успява да се освободи от напрежението, породено от отрицателните чувства. За децата, които не могат словесно да изразят своите чувства, обективирането им в рисунката е особено подходящо. Децата могат да страдат, да преживяват болка, да изпитват срам и ужас, когато трябва да говорят за теми табу, да не могат да намерят подходящите думи, за да придадат своите преживявания. Те могат да се страхуват да не бъдат наказани и затова да мълчат. Децата, на които им е било забранявано да говорят, много по-лесно изразяват своите преживявания в рисунките.
Източници: Хамър, 1958; Керън Макоувър, 1949; Елизабет Копитц, 1968, 1984; Фриймън, 1980; Далей, 1984; Гудуин, 1982; Ериксън, 1968; Арнхайм, 1956; Пиаже и Инелдер, 1969; Фриймън, 1980; Люке, 1913, 1927; Лайт и Макинтош, 1980; Фрийман и Дженикун, 1972; Валон, 1967; Люке, 1913, 1927; Силк и Томас, 1988; Барет и Лайт, 1976; Гарднър, 1980; Румен Стаматов, 2012.
