Евелина Чанева е психолог, специалист по ранно детско развитие и сертифициран биофийдбек терапевт. Има интереси и опит във възрастовата, педагогическа и социална психология. Работи успешно с деца и консултира и подкрепя родителите им по въпроси за развитието, емоционална интелигентност и поведенчески особености. Работи като психолог в Дневен център за деца с увреждания в гр. Пловдив. Можете да си запишете час за безплатна консултация на тел. 0889 48 25 59
__________________________
Училищната възраст има много специфики, но въпросът за ученето е един от най-значимите. Как децата си обясняват своите неуспехи и какво ги мотивира да учат?
Теорията на атрибуцията
Теорията на атрибуцията е теория за причинните заключения, които учениците правят, за да обяснят своите успехи или неуспехи. Тя се стреми да обясни как те оправдават последствията от собственото си поведение и получените резултати. Обясненията зависят от способностите на детето, положените усилия, трудността на задачата, обстоятелствата и получената помощ.
Самият процес протича при следната последователност:
- определяне на относителния успех или неуспех от конкретно действие (например получих ниска оценка на контролното)
- определяне на емоционалните последствия: радост, гордост от успеха или разочарование, гняв, потиснатост от неуспеха
- търсене на обяснения върху минал опит
- оценяване на собствените възможности и способности и относителния резултат (например тези задачи не са по моите възможности, не мога да се справя с тях)
- определяне на преживяването, конкретното чувство (гордост, срам, гняв или друго) за случилото се
- изграждане на очаквания за бъдещето
- избор на поведение и осъществяване
Нагласите на ученика
Всеки ученик възприема себе си и последствията от собственото си поведение различно. Тези, които желаят и очакват да постигнат успех (имат нагласа за успех), ще припишат вината за своя неуспех не на способностите, а на недостатъчните усилия, след което ще се опитат да положат по-големи усилия. Онези, които не се стремят силно към постигането на успех, са по-склонни да припишат неуспеха си на трудността на задачата, на обстоятелствата и едва накрая – на недостатъчните усилия. Учениците с високо самочувствие отдават своя успех на способностите си, а не на външните причини като помощ, трудност на задачата, шанс.
Причините могат да бъдат външни и вътрешни. Вътрешните причини са способностите, усилието, настроението, характерът, физическото състояние. Външните са трудността на задачата, шансът, получената помощ. Ако ученикът се справя успешно в дадена област, благодарение на способностите си или на упоритостта си, той ще бъде доволен от себе си. Ако е постигнал успех, защото е получил помощ от своя учител, той не би се гордял особено със своя успех. Усилието и стратегиите (начините) на действие са неща, които може да се променят, за да се стигне до успех или неуспех.
Причинните заключениявлияят върху бъдещите целенасочени очаквания (например провал, приписан на устойчива причина, се очаква да се повтори). Те пораждат определени емоционални реакции (например неуспех, приписан на усилието, поражда чувство на вина или срам, докато неуспех, приписан на екстернална причина – липса на шанс, на помощ и т.н. – поражда гняв). Учениците реагират не само на ситуацията, но и на причините, които са я породили. Те са склонни да обвиняват себе си или другите за ситуации, които могат да бъдат контролирани. Това показва значението на усилието като причина, тъй като по своята природа тя е вътрешна, променлива и може да се контролира. Затова, ако ученикът иска да успее, най-доброто, което може да направи, е да положи усилие. Някои от причинните обяснения са защитни средства, предпазващи от полагането на усилие при недостатъчни способности или желание. Това позволява на ученика да отдели себе си от истинските причини. Учителите следва да насочат неговото внимание върху усилието като причина, която може да се контролира и да доведе до успех.
Значение на емоциите
Накратко атрибуционният модел изглежда така:
възприемана причина -> емоционална реакция -> бъдещо очакване -> последващо поведение
Собствените и чуждите емоционални реакции влияят непосредствено върху очакванията и поведението. Тези реакции показват не само чувствата такива, каквито са за нас, но и показват чуждите очаквания и действия. Чувствата на признателност и благодарност подтикват хората да се държат по един признателен начин, да съхранят доверието и да разчитат на помощ. Чувството на гордост ги прави сигурни и ги насърчава да продължат своите търсения. Учител, който съжалява даден ученик, може по този начин да му покаже, че не е много способен или умен. Изразеният гняв или недоволство към него ще му покажат, че не е положил достатъчно усилия. Изразяването дори на съчувствие може да накара ученика да не се почувства добре.
Неуспех u себевъзпрепятстване
Опитът да се избяга от неуспеха, както и стремежът да се запази себеуважението могат да подтикнат детето към себевъзпрепятстващи поведения. Себевъзпрепятстването осигурява обяснението на бъдещия неуспех с причини, които не са свързани със собствените възможности и способности. То може да се изрази в различни действия, създаващи препятствия, или твърдения, обозначаващи препятствия, за които се приема, че не могат да бъдат контролирани (изказвания, изразяващи неразположение, тревожност, срам). Зад всички тези действия и изказвания се открива стремежът на Азът да избегне обясненията за неуспехите с вътрешни причини.
Мотивация за постижение
Стремежът към успех е мотив с особена важност. През 1985г. Д. Макклелънд изказва теза, че освен ученици с висока мотивация за постижение има и такива с висока мотивация за избягване на неуспеха. Според тази теория учениците с мотивация за успех ще бъдат склонни да избират задачи със средна трудност, докато тези, които се стремят да избегнат неуспеха, ще избират или много лесни задачи, осигуряващи им успех, или много трудни, при които провалът им е очакван и води до снемане на отговорността. Съществува различно отношение към успеха и неуспеха при тези различни групи от ученици, когато им се дава възможност да изпълнят задачи с неопределено равнище на трудност. Неуспехите при учениците с висока мотивация за постижение са условие за нови търсения, докато при тези, които се стремят да избегнат неуспеха, това е знак, че трябва да се потърсят такива задачи, които ще им осигурят успех и сигурност. Според Макклелънд мотивацията за постижение може да се развие, като се използват следните принципи:
- Избор на задача със средно ниво на трудност. Това означава предпазване както от сигурен успех, така и от сигурен неуспех. За да изпълнят изискванията на този принцип, учителите трябва да спазват две условия: учениците да получат разрешение самостоятелно да избират задачите или да определят равнището на трудност и последиците от неуспеха да не са големи. Ситуацията, предразполагаща към учене, следва да включва избора и да отстранява негативните последици, което ще насърчи предизвикателството към самия себе си.
- Поемане на отговорност за собствените резултати. Провалът не трябва да се оценява абсолютно отрицателно.
- Представяне на информация за всичко, свързано със задачата и резултатите, които ще последват за решението.
Какво може да се направи, за да се подобри мотивацията на учениците?
Да бъдеш мотивиран, означава да полагаш усилие. Това предполага вяра, че усилието е необходимо условие за постигането на успех. Да бъдеш мотивиран, означава и да повярваш, че можеш да успееш. Задачата на учителите е не само да помогнат на учениците да стигнат до успех. Те трябва да им помогнат да повярват, че причината за успеха се крие в техните усилия и способности.
Съществува различие в отношението на учителите към учениците с висока и с ниска успеваемост. Така например обикновено към учениците с по-ниска успеваемост учителите са по-малко взискателни, отделят им по-малко внимание и все пак са склонни да им оказват помощ. Ако това поведение се съчетае с проявеното чувство на съжаление, учениците много скоро ще стигнат до убеждението, че причината за техните неуспехи е липсата на способности. Когато се прибави, че способностите обикновено се възприемат като вътрешни, устойчиви и неконтролирани причини, нещо, за което може да се направи много малко, то това е условието, което може да ги тласне в капана на научената безпомощност.
Насочването към постижими цели ще увеличи вероятността за успех, ще се отрази върху самооценката на ученика и ще измени знанието за собствените му способности.
Учителят трябва да окуражава учениците при изграждането на положителен образ за тях самите. Окуражаването означава да се повярва в собствените възможности на учениците, да се приемат такива, каквито са, а не такива, каквито трябва да бъдат. То предполага уважение към личността на ученика и е насочено върху усилието. Окуражаването е откриване на ценните качества у ученика: таланти, мечти, идеали, стремежи; то е насочено към силните, а не към слабите му страни. Всеки човек има и силни страни. Окуражаването е покана към ученика да опита отново и да осъзнае, че грешките му не са провали. Грешките могат да го научат на много неща.
Не обезкуражавайте учениците с негативни очаквания и коментари, необосновано високи цели, прекалени амбиции и съревнования, независимо дали сте учител или родител.
Източници: М. Селингман 1975; К. Дуек (1976),Д. Макклелънд (1985), Б. Уайнър (1972); Б. Уапнър, А. Кукла, (1970); М Клифърд, (1984); Е. Маслоу (1967, 1968); Стаматов (2012);
