Евелина Чанева
Психолог
Евелина Чанева притежава бакалавърска степен по психология, магистърска степен по приложна психология и е специалист по ранно детско развитие, монтесори и сугестопедагог. Работи успешно с деца от ранна училищна възраст с проблеми в усвояване на учебния материал следствие от когнитивни или интелектуални проблеми, както и с деца с хиперактивно поведение, характеризиращи се с неустойчиво внимание, слаби паметови възможности, проблеми с фината моторика и пространствената ориентация. Владее техники, практики и способи за въздействие на състояния при деца от аутистичния спектър. Член на Дружество на психолозите в България.
_______
Двете години на пандемията ни принудиха да свикнем да ограничаваме контактите си и дори да се изолираме напълно. Родители и специалисти са единодушни, че това ограничение ощетява децата.
Социалното и емоционално развитие на децата се осъществява при контакта им с възрастни и връстници. Мястото на децата е сред връстници. Така те се научават да споделят играчките си, да формират и запазват приятелства, да контролират импулсите си и да спазват различни социални и полови роли. Общуването и способността да установяваме контакт са решаващи във всички области на живота. Комуникацията е сред основните практически умения, които малките деца трябва да развиват, за да могат да взаимодействат с хората около себе си и да се научат да изразяват и разбират своите чувства, надежди и преживявания, както и тези на връстниците си. Основите на тези качества и умения се полагат в семейната среда. Като това се получава еднакво успешно, независимо от семейната конфигурация, като най-въздействащ е личният пример на родителя/ите. Така развиваме у децата си и друг вид интелигентност – емоционалната.
Емоционалната интелигентност е способността да разбираме собствените си чувства и чувствата на другите. Тя ни помага да контролираме емоциите си и да упражняваме самоконтрол. В много ситуации емоционалната интелигентност може да се окаже по-важна за успеха в живота, отколкото академичните знания. За да развият това свое качество, децата трябва да растат в сигурна среда, изпълнена с внимание, толерантност и много любов. Всеки родител има принос за изграждането на такава среда за децата като цяло.
Връстниците влияят върху развитието на детето чрез обръщане на внимание и даване на одобрение, моделите, сравнението и осигуряването на възможности за учене. Връстниците могат да бъдат мерило, с което детето оценява своите качества, способности и ценности. Сравнението с връстниците е един от механизмите за изграждане на самооценката. Връзката с връстниците помага да се изгради усещане за принадлежност, а въвличането в съвместни дейности осигурява развитието на способностите и поддържането на себеуважението. Умението да се разбираш с околните винаги е било ценна характеристика на личността, но то е с нова, много по-значителна тежест в съвременния свят. Добрата комуникация и умението за работа в екип днес се считат за ключови компетенции, не по-малко важни от образованието и квалификацията за една успешна реализация. Можем ли да помогнем?
Пълноценното сътрудничество изисква редица сложни емоционални и когнитивни умения – активно слушане, емпатия, представяне на гледна точка, разпределяне на задължения, критично мислене, тактичност, самодисциплина и др. Помагайки на децата да проявяват сътрудничество в различни ситуации, ние им даваме възможност да упражняват качество, което ще им бъде нужно в ролята им на приятели, партньори, родители, служители, управители и още много други.
Функции и развитие на приятелството с връстници
Много от отношенията на децата могат да прерастват в по-трайни, обозначаващи се като приятелство. Приятелството с връстниците изпълнява различни функции. То осигурява радостни преживявания и възможности за съвместно прекарване на времето. Подпомага изграждането на самооценка чрез различни очаквания, подкрепа, насърчение, обратна връзка и социално сравнение. Приятелството осигурява интимност и емоционалност – то е източник на топлина, близост, доверие и развива емпатията. Емпатията не е просто способността да разберем чувствата на някого, но също така да ценим и уважаваме чувствата на друг човек. Това означава да се отнасяме към другите с доброта, достойнство и разбиране.
В различните възрасти децата имат и различни очаквания спрямо приятелите.
- оказване на помощ, споделяне на активности;
- близост, организиране на съвместни дейности (игра), оценяване;
- приемане, възхищение, признание, стремеж към интегрираност;
- лоялност и задълженост;
- автентичност, приемане и даряване с грижа;
- интимност, общи интереси, ценности и нагласи.
Тези очаквания се увеличават с възрастта. Ако за малкото дете най-добрият приятел е този, който живее наблизо или с когото играе, то за по-големите деца приятелството е възможно при наличието на общи интереси, взаимно харесване, споделяне на преживявания, вярвания, идеи. Заедно с очакванията се изменят и представите за задълженията към приятелите. За 10-11-годишните деца представата за задължение към приятелите се изразява в оказването на помощ при възникването на затруднения. За 16-17 годишните деца задължението към приятелите се изразява преди всичко в емоционалната поддръжка. Освен това зад изпълнението на задълженията към приятелите стоят различни мотиви. За 10-11-годишните деца причината да изпълнят задълженията към приятелите е запазването на отношенията, което е свързано със собственото благополучие. При 16-17 годишните деца причината е доставянето на радост и щастие на приятеля.
Пълноценно общуване VS. неприемане от връстниците
Полезно е децата да осъзнават и трудностите при общуването – разликите в мненията, мотивацията, темпото на работа или различията в характера, могат да бъдат пречка за пълноценно взаимодействие при децата. Живеем в общности и работим в екип – за това са ни нужни умения и емпатия: да се разбираме с околните и да не се налагаме, да постигаме баланс между собствените си желания и тези на другите, да даваме своя принос при постигането на общите цели, да уважаваме индивидуалните разлики.
Въпреки че много хора смятат повечето от тези качества за вродени, това не е така. Не винаги и не всички деца успяват да създават приятелства с лекота и да развиват социалните си умения. Всяко дете може да бъде прието или да бъде отхвърлено от връстниците си. Отхвърлените деца са тези, които не се харесват. Неприетите деца получават малко внимание, но това не означава непременно, че не са харесвани. Неприетите деца се чувстват неудовлетворени и самотни.
Неумението да се изградят връзки с другите е една от причините за самотата. Характерно за самотните деца и юноши е, че:
- не се откриват достатъчно, което ограничава откритостта и на другите, и това затормозява отношенията;
- предизвикват по-малък интерес по време на срещите – задават по-малко въпроси, по-рядко се обръщат към другите, не се включват в разговорите, не подхващат темите, предложени от другия;
- проявяват пасивност;
- имат отрицателна нагласа към другите и изпитват недоверие;
- обясняват неуспехите си с другите, като изтъкват, че не притежават необходимите умения; те се обезкуражават лесно, защото не откриват причините в недостатъчните усилия или неправилните стратегии, които използват;
- в очите на другите нямат самочувствие, проявяват слаб интерес към чуждите преживявания и са затворени в своите проблеми;
- не могат да изразят по невербален начин положителното си отношение спрямо изказването на партньора;
- особено в юношеството могат да изградят неадекватна концепция за приятелството; не разбират, че приятелството изисква грижа за другия, съпроводена с почтеност.
Възпитавайки децата си в разбиране и практикуване на толерантност, съчувствие и съпричастност, ние ги учим на щедрост и споделяне във всяко отношение. В свят, в който е поставен голям акцент върху преследването на личните интереси, хората, които са даващи, са рядкост. Но те са тези, които се радват на най-голямо удовлетворение от живота, живеят щастлив живот и се наслаждават на повече възнаграждаващи отношения с хората.
Източници:
Хартъп (1983), Готмън и Паркър (1987), Селмън (1976, 1980), Байгълоу (1977), Юнис (1980), Паpкър и Ашер (1992), Коие (1993), Моника Аргайл и Майкъл Хендерсън (1989), Стаматов (2012)
