Здравейте! Казвам се Екатерина, на 28г., от Пловдив и това е моята история за една нелека бременност, която обаче завърши успешно. Не съм имала много сериозни здравословни проблеми в миналото и забременях по нормален начин. Бременността ми мина леко в първия и втория триместър, а с навлизането в третия започнаха по-сериозните проблеми. В началото дори не ми се гадеше. С удоволствие посещавах редовните прегледи при гинеколога, който следеше бременността ми, и се радвах на всичко. На един от прегледите той ми каза, че трябва да посетя специалист по Фетална медицина.
Отидох при д-р Борис Стоилов, който ми направи скрининг в първи триместър. Резултатът, който излезе след 2 часа от прегледа, показа, че имам висок риск от гестационен диабет и прееклампсия (високо кръвно по време на бременност), и няма риск от Синдром на Даун. Рискът от прееклампсия най-много разтревожи доктора и екипа му, а аз не разбирах какво е това. Започнах прием на медикаменти за превенция на прееклампсията. Тя представлява високо кръвно налягане по време на бременност. Не звучи никак страшно, нали? Тук е моментът да кажа, че едва не загубих живота си и този на сина ми заради тази прееклампсия.
След като навлязох във втори триместър, започнах да качвам повече килограми отколкото е здравословно. Чувствах се много тежка, тромава, ставаше ми лошо като стоя права повече от 5-10 минути, подувах се. Мислех, че е нормално. Наложи се да спазвам хранителен режим и да не приемам сол. Мерех кръвното си по 3 пъти на ден, правех ПКК всеки месец, трябваше да изследвам урина веднъж седмично и да ходя на прегледи през две седмици.
Прегледите при специалист по Фетална медицина бяха значително повече от тези на другите жени. За капак на всичко и детето ми имаше дупчица в сърцето. Краят на втори триместър беше кошмар – стрес, болки, световъртеж. Направих натоварване с глюкоза и стойностите ми бяха високи, което още повече ме стресира. Кръвното ми беше ниско, нямах проблеми с резултатите от изследванията на кръв и урина, но не бях изследвала АсАТ, АлАТ и ЛДХ. Действах нехайно и не си изследвах урината всяка седмица. Терминът ми беше 5-ти юни.
На 9 срещу 10 април изпитах непоносима болка в гърба и гърдите, лявата ми ръка изтръпна, не виждах добре. Изплаших се, че получавам инфаркт и повикахме бърза помощ. Кръвното ми беше 150/110. На прегледа ми казаха, че е възможно да е просто невралгия. Кардиограмата не показваше отклонения, а и след като ми съобщиха, че бебето е добре, кръвното ми падна на 120/80. Предложиха ми да ме хоспитализират, но отказах и се прибрахме. Мъжът ми ми направи масаж и ми олекна. Нямаше признаци за прееклампсия към този момент, имах ниско кръвно, нямах белтък в урината, нямаше ми нищо.
На следващия ден имахме бейби шауър – бяхме поканили приятели, беше прекрасно.
Към 17ч. ме заболя отново гърба. Вечерта вече болеше страшно! Дълго време мислех, че е от нерви, но не ми помогнаха нито масажи, нито топла вода. Затова отново повикахме бърза помощ. Заведоха ме в болницата, където се следя. Направихме редица изследвания и ме приеха. Бях там от 5ч. сутринта. Тоновете на бебето бяха доста забързани и мислех, че е от моето притеснение. Кръвното ми беше отново високо. Болеше толкова много и толкова дълго време, а системите не помагаха. Резултатите от кръвните изследвания излязоха следобяд. Обясниха ми, че е необходимо да постъпя в друга болница, в случай че се наложи спешно родоразрешаване, защото в тази няма необходимите кувьози. Бях в 32г.с. и 0 дни.
Заведоха ме в УМБАЛ “Свети Георги”, гр. Пловдив, където отново ми направиха ПКК и изследвания на урината, в която откриха белтък. Резултатите бяха потресаващи!
Тромбоцитите ми бяха 40 при минимум 140. АсАТ – 1000, при долна граница около 32, АлАТ – 745 при долна граница около 31 и ЛДХ – 2500. Доказа се, че съм развила ХЕЛЛП синдром – много тежка и рядка форма на прееклампсията, при която всички органи спират да действат и настъпва смърт. Лежах и не мислех, само гледах залеза. Чувствах, че ще е последен и беше по-красив отвсякога.
Не исках да раждам, но се налагаше. Страхувах се какво ще се случи с нас… Започнаха да ме подготвят. Родила съм в 20:52 вечерта на 11 април 2021г. Преляти са ми 7 банки кръв, а на бебето – 1. Роди ми се момченце – 1600гр. и 41 см., какво чудо!
Свалили са ме в КАИЛ след около 3-часово секцио, според думите на семейството ми. Там съм лежала в безсъзнание 2 дни и общото ми състояние е било много тежко.
Не помня нищо от първите дни. След като започна да ми се прояснява всичко, се чувствах като под вода. Всички се грижеха за мен и докторите правеха невъзможното, за да ме спасят. Толкова съм благодарна на всички! Чудех се как съм останала жива.
Там е много страшно, водят най-тежките случаи и всички правят всичко по силите си.
Останах в КАИЛ 5 дни, които почти проспах, умирах и от срам. Бях с памперс, не можех да се движа и да се обслужвам сама. Хората бяха истински ангели, зе да премине всичко това по-леко за мен. Те ме наричаха “герой”, но героите бяха те.
В интензивното не можеш да внесеш телефон по ред причини. Затова единствената ми връзка с външния свят бяха бележките, които сестрите даваха на близките ми от мен и техните топлещи думи към мен. Главата ме болеше все повече с избистрянето на съзнанието ми и сякаш се издуваше от терзания и мисли. Исках да видя детето си. Обсебваше ме мисълта за него. Не знаех къде и как е синът ми, дали е жив.
Огромна буца бе заседнала в гърлото ми и ме давеше постоянно.
Качиха ме в АГ отделението, където продължи лечението. След това ме заведоха в неонатологията. Видях сина си за пръв път. Беше жив, в кувьоз и на антибиотици. Прекрасен, мъничък, немощен, но с невероятна сила. Аз бях в една стая с много приятно момиче, с което още поддържаме връзка. И тя имаше своите тревоги. Моето състояние се подобряваше, затова и обезболяващите намаляха. Все още имах коремен дрен и когато го махаха боля ужасно, но не колкото ме боля на 11-ти април. Всички се държаха чудесно с нас. Аз всеки ден виждах бебето, даваха ми сведения, той растеше. Една жена, Анелия, ми беше ангел-пазител, помогна ми толкова много!
Лежах 11 дни общо в КАИЛ и АГ. Видях близките си в последните дни. Горките – бяха толкова изплашени и притеснени. Имах тикове и се стрясках, събуждах се цялата мокра, понякога виках тихо насън. Това отшумя с времето. На 22 април ме изписаха и сякаш времето спря.
Трудно се оправих и влязох в ритъм. Още посещавам психолог и още има нощи, в които искам да крещя. Почти не спя. Следя се постоянно и спазвам диета. Поне до 6-ти месец след раждането се налага, защото от прееклампсията има последици. Детето изписаха на 14 май – един ден след рождения ми ден. Приех го като подарък от Господ и вече почти 3 месеца си е вкъщи. Той расте здрав, щастлив и ревлив, а аз често му разказвам какво преживяхме.
Прееклампсията не е за подценяване. Ние оцеляхме, но не всеки има този късмет! Моля всички бъдещи майки – отидете на преглед в първи триместър при специалист по Фетална медицина и ако имате риск от прееклампсия, не го подминавайте с лека ръка. Всичко това ме научи да ценя и обичам живота още повече. Пожелавам такъв хубав край на всяка жена, която се бори със същото!
