Анима Център, гр. Пловдив

Петя Стойчева-Кривицки е специалист клиничен психолог и магистър по консултативна психология с практика в гр. Пловдив. Автор и създател на “Анима” мобилно приложение за психологична помощ.

www.animabulgaria.com

Понякога търсим причината за тревожността, напрежението или липсата на енергия в събитията около нас – в отношенията, в работата, в миналото. Рядко поглеждаме към нещо много по-близко – към начина, по който се храним всеки ден.

Истината е, че храната не е просто гориво за тялото, тя е и „химия“ за психиката. Това, което поставяме в себе си, буквално участва в изграждането на начина, по който се чувстваме.

Тялото помни това, което му даваме

Мозъкът ни работи чрез фини химични процеси. За да създаде усещане за спокойствие, мотивация или удоволствие, той разчита на вещества като серотонин и допамин, а те не се появяват „от нищото“ – те се изграждат от това, което приемаме като храна.

Когато тялото получава нужните хранителни вещества, психиката по-лесно намира баланс, а когато не ги получава – често усещаме това като раздразнение, тревожност или вътрешна нестабилност, без да можем ясно да обясним защо.

Има още един слой, който често остава невидим – връзката между червата и мозъка. Това, което се случва в тялото ни на ниво микрофлора, влияе върху начина, по който преживяваме света, когато този вътрешен баланс е нарушен, това може да се прояви като напрежение, понижено настроение или усещане за „тежест“ отвътре.

Не става дума за диета, а за отношение

Проблемът рядко е в една конкретна храна, а по-скоро в цялостния модел на хранене, в това дали храната ни подхранва или изтощава.

Когато ежедневието е изпълнено с бързи, преработени храни, с излишък на захар и липса на ритъм, тялото започва да работи „на ръба“ и това често се усеща като колебания в настроението, трудност в концентрацията и по-нисък праг на търпимост към стрес.

Обратно – когато храненето е по-близо до естественото, когато има регулярност и грижа, психиката започва да се „успокоява“ не рязко, не драматично, а тихо и стабилно.

Когато ядем, за да не чувстваме

Много често храната се превръща в начин да се справим с емоции, да запълним напрежение, да заглушим тревожност или да си дадем кратко усещане за утеха. Това не е слабост, а опит на психиката да се регулира с наличните средства. Когато храната стане основният начин за справяне, тя започва да носи и обратен ефект – чувство за вина, тежест, разочарование от себе си. И така се създава един цикъл, в който ядем, за да се почувстваме по-добре, а после се чувстваме по-зле.

Връщане към връзката със себе си

Един от най-ценните подходи в работата с храненето не е контролът, а осъзнаването, да се научим отново да усещаме – кога сме гладни, кога сме уморени, кога имаме нужда не от храна, а от почивка, подкрепа или тишина.

Това е процес на връщане към тялото, към сигналите, които често сме спрели да чуваме. Когато започнем да се отнасяме към храната не като към враг или утеха, а като към форма на грижа, нещо се променя, не само в тялото, но и в начина, по който преживяваме себе си.

Малки промени, дълбоко въздействие

Понякога не са нужни крайни решения – достатъчно е да започнем с малки стъпки – повече вода, по-истинска храна, малко повече внимание към ритъма на деня. Тези промени може да изглеждат незначителни, но ефектът им върху психиката често е дълбок – повече стабилност, повече яснота и повече вътрешно пространство.

Храната не решава всичко, но тя е част от всичко. Тя е един от най-тихите, но постоянни начини, по които можем да се погрижим за себе си. Когато започнем да я виждаме така – не като задължение, а като подкрепа – тя постепенно се превръща в съюзник на нашето психично здраве. Понякога точно това е първата крачка към по-голямата промяна.

Материалът Петя Стойчева-Кривицки: Как храната влияе на ума: невидимата връзка между това, което ядем, и това, което чувстваме е публикуван за пръв път на 366 БЛОГ.

Анима Център, гр. Пловдив

Петя Стойчева-Кривицки е специалист клиничен психолог и магистър по консултативна психология с практика в гр. Пловдив. Автор и създател на “Анима” мобилно приложение за психологична помощ.

www.animabulgaria.com

Родителството е едно от най-дълбоките и трансформиращи преживявания в живота. С него обаче почти неизбежно идва и тревожността – онази тиха, постоянна загриженост дали детето ни е в безопасност, дали се развива „правилно“, дали няма да сгрешим по начин, който ще го бележи за цял живот.

Малка доза тревога е напълно естествена и дори полезна – тя ни прави по-внимателни, по-грижовни и отговорни. Проблемът възниква, когато тревожността стане водеща вътрешна сила, която започва да управлява поведението ни като родители и – неусетно – да се пренася върху детето.

Какво всъщност е родителската тревожност?

Родителската тревожност представлява постоянно вътрешно напрежение, свързано със страхове за:

●       здравето и безопасността на детето;

●       емоционалното му развитие;

●       бъдещето му;

●       собствената ни адекватност като родители.

Често тя се проявява чрез мисли като „Ами ако нещо се случи?“, „Не съм достатъчно добър родител.“ или „Ако не го контролирам, ще се провали“. Тези мисли рядко се изговарят на глас, но се усещат ясно – и от самия родител, и от детето.

Как тревожността на родителя се предава на детето?

Децата са изключително чувствителни към емоционалното състояние на възрастните. Те не учат основно от думите ни, а от нашето присъствие, реакции и тон.

Основни психологически механизми:

1. Емоционално заразяване

Когато родителят е напрегнат, свръхбдителен или постоянно очаква опасност, детето „улавя“ това състояние и започва да възприема света като несигурно място.

2. Моделиране на поведение

Децата се учат как да реагират на стрес чрез наблюдение. Ако родителят избягва, тревожи се или катастрофизира, детето усвоява същите стратегии.

3. Свръхпротекция

Прекомерната защита често изпраща скрито послание „Ти не можеш сам.“ или „Светът е опасен“. Това подкопава увереността и самостоятелността на детето.

4. Объркване на роли

Понякога детето започва да се грижи емоционално за родителя – да бъде „доброто“, „спокойното“, „разбиращото“. Това е тежка и неподходяща роля за детската психика.

Възможни последствия за детето

Продължителното излагане на родителска тревожност може да доведе до:

●       повишена тревожност или страхове;

●       ниско самочувствие;

●       трудности с отделянето и автономията;

●       психосоматични оплаквания (болки в корема, главоболие);

●       перфекционизъм или силна нужда от одобрение.

Важно е да подчертаем: това не означава, че родителят е „лош“. Означава, че има вътрешни страхове, които не са получили достатъчно внимание и грижа.

Как да се справим с родителската тревожност – важни психологически маркери

1. Разпознай тревожността си

Първата и най-важна стъпка е осъзнаването. Запитай се:

• Това реална опасност ли е или мой страх?
• Реагирам ли от опит или от тревога?

Самото назоваване на тревожността вече я прави по-управляема.

2. Отделяй своите страхове от преживяванията на детето

Детето има право на собствен опит, включително на малки неуспехи, грешки и разочарования. Те изграждат устойчивост, а не слабост.

3. Работи със собствената си вътрешна несигурност

Често родителската тревожност няма нищо общо с детето, а с:

• нашето детство;
• преживени травми;
• страх от загуба на контрол;
• перфекционизъм и очаквания към себе си.

Това е покана не за самокритика, а за саморазбиране.

4. Изгради вътрешно усещане за безопасност

Практики за дишане, заземяване, кратки моменти на осъзнатост помагат нервната система да се върне в баланс. Когато родителят е по-спокоен, детето естествено се регулира чрез него.

5. Потърси подкрепа, когато е нужно

Понякога тревожността е по-дълбока и упорита. В такива случаи разговорът с психолог не е слабост, а отговорен акт на грижа – и към себе си, и към детето.

Малка, но важна препратка към подкрепа

Днес все повече родители търсят достъпни и нежни начини да се погрижат за психичното си здраве – било чрез индивидуална психологична консултация или чрез практики за емоционална регулация.

Съществуват и специализирани мобилни приложения, като Анима, които предлагат кратки водени практики за успокояване, осъзнаване и връщане към вътрешен баланс – полезен инструмент в забързаното родителско ежедневие.

Най-сигурното, което можем да дадем на децата си, не е перфектното родителство, а достатъчно стабилно, автентично и присъстващо такова.

Когато се грижим за собствената си тревожност, ние всъщност учим децата си на едно от най-ценните умения в живота – как да бъдат в контакт със себе си и със света без страх.

И това е подарък, който остава за цял живот.

Материалът Петя Стойчева-Кривицки: Как родителските страхове влияят на децата и как да се справим с тях е публикуван за пръв път на 366 БЛОГ.

Анима Център, гр. Пловдив

Петя Стойчева-Кривицки е специалист клиничен психолог и магистър по консултативна психология с практика в гр. Пловдив. Автор и създател на “Анима” мобилно приложение за психологична помощ.

www.animabulgaria.com

Семейството е първото място, където детето среща света — място, в което то изучава езика на емоциите, на близостта и на свързаността. Взаимоотношенията между родителите, начинът по който общуват, реагират, спорят и се помиряват, се превръщат в невидима матрица, която формира вътрешния свят на детето. Още преди да усвои думите, то усеща тоновете, напрежението, нежността и тишината. И по тези преживявания постепенно изгражда своя образ за себе си и за мястото си в света.

Когато семейната атмосфера е топла, ясна и предвидима, детето расте с усещане за сигурност. То се учи, че чувствата му имат значение, че има право да бъде чуто и разбрано. Това спокойствие не е просто емоционален комфорт, а основа за здрава, устойчива личност. В такава среда детето развива смелост да изследва, да пита, да се проваля и да опитва отново. Неговата ценност не се измерва с успехи или поведение, а с простия факт, че съществува — и е обичано.

Когато в семейството има хронично напрежение, когато разговорите се превръщат в битки или мълчания, детето започва да пренарежда вътрешния си свят, за да оцелее. То често приема отговорности, които не са негови: опитва се да „успокоява“ възрастните, да предвижда настроения, да избягва грешки. И понякога това се превръща в модел, който носи години наред — свръхчувствителност, трудности в доверяването, тревожност или тихо чувство, че не е достатъчно. Не защото е направило нещо грешно, а защото е търсило сигурност там, където е имало твърде много емоционален шум.

Родителите често подценяват силата на обикновените моменти. Но именно те градят връзката: привидно дребните разговори в края на деня, кратките извинения след изблик, прегръдката без причина. Когато възрастният може да признае собствените си трудности, детето научава, че човешките емоции не са заплаха, а част от нормалния живот. Когато конфликтите се разрешават с уважение, то разбира, че любовта не изчезва при различия. И когато родителят умее да се връща — да обяснява, да поправя, да прегръща — детето се учи, че връзките са устойчиви, че не се рушат от една грешка.

В крайна сметка личността на детето се ражда от начина, по който е било гледано. От това дали погледът към него е бил топъл. Дали думите са били честни. Дали е имало място за истинските му чувства. Домът не е просто пространство — той е първият психологически климат, в който характерът започва да се изгражда. И колкото по-лек, по-спокоен и по-човечен е този климат, толкова по-свободно и уверено ще се развива детето.

Няма идеални родители. И не са нужни такива. Нужно е присъствие — живо, ангажирано, непресторено. Нужно е усилие да бъдеш до детето си, не над него. Нужно е да му показваш, че любовта е действие, а не само чувство. Защото най-големият подарък, който семейството може да даде, е усещането: Аз съм важен. Аз съм видян. Аз съм обичан така, както съм.

Това усещане остава за цял живот. И става основата, върху която детето изгражда своята бъдеща сила.

Материалът Петя Стойчева-Кривицки: Взаимоотношенията в семейството и отражението им върху детската личност е публикуван за пръв път на 366 БЛОГ.

Евелина Чанева е психолог, специалист по ранно детско развитие и сертифициран биофийдбек терапевт. Има интереси и опит във възрастовата, педагогическа и социална психология. Работи успешно с деца и консултира и подкрепя родителите им по въпроси за развитието, емоционална интелигентност и поведенчески особености. Работи като психолог в Дневен център за деца с увреждания в гр. Пловдив. Можете да си запишете час за безплатна консултация на тел. 0889 48 25 59

Кога говорим за проблеми с общуването при децата?

Всичко, което би могло да затрудни комуникацията, е проблем в общуването – трудности при усвояването, разбирането, продукцията и използването на езика; липса на желание за интеракция; увреждания.

Какви са най-честите причини?

Децата се учат имитирайки възрастните. За да се случва този процес, е необходимо да има контакт, да можем да привлечем и задържим вниманието им, да сме сигурни, че ни чуват и виждат, и че имат необходимите умения да имитират звук или движение; комуникацията да е съобразена с нивото на интелектуалното развитие.

В ранна детска възраст речниковият запас е ограничен и общуването е предимно невербално и то най-често с възрастни. Възрастните разчитат невербалната комуникация по-добре, но въпреки това комуникацията не е пълноценна.

При общуване с връстници поведението е значим фактор за приемането от другите деца. Агресивните деца с нисък самоконтрол често са отхвърляни и това може да ги накара да се чувстват самотни.

Проблемите в общуването при децата могат да се дължат на липса на социални умения, поведенчески особености или проблеми в невро-психичното развитие.

Кога можем да говорим за аутизъм?

Аутизъм или генерализирано разстройство на развитието е диагноза, която се поставя само от лекар специалист в детското развитие – детски психиатър или невролог. Има ранни маркери, които биха могли да ни наведат на мисълта за проблеми в развитието. Част от най-характерните и най-често споменаваните са: липса на очен контакт, липса на интерес за общуване, ограничена мимика, повтарящи се еднотипни движения, игра с играчки не по предназначение, проблеми със сензорната обработка, късно проговаряне или липса на реч, избирателно хранене и други. Вариантите на проява на тези характеристики, комбинациите на нарушения и личностните особености са толкова многообразни, че всеки отделен случай трябва да бъде разглеждан в своята уникалност и единство от тази позиция да се търсят терапевтични перспективи. Това са нарушения в комуникацията и интеракцията, които обикновено са видими до 2-годишна възраст.

Термин с история, а не „модерна“ диагноза

За пръв път терминът „аутизъм“ е използван през 1916 година от швейцарски психиатър като описание на поведение, отличаващо се със склонност към изолация и отдръпване от външния свят. Години по-късно, при наблюдение на група деца се забелязва тенденция към генерално оттегляне от връзката с другия, изразяващо се в различни прояви на самоизолация, липса на референтна усмивка (типична около втория месец) и жестова експресия при комуникация. При носене на ръце в шестия месец отсъствали прояви на адаптация на тялото на детето към тялото на възрастния. А около осмия месец не се забелязвал сепарационен страх и страх от непознати. Отчитали се и значителни особености в употребата на речта. В отношението си със света, наблюдаваните деца избягвали промените. Поведението им може да се състои от сложни и съставни повтарящи се действия, особено при дейностите от ежедневието. Те могат да се проявяват във формата на стереотипни движения (пърхане с ръце, подскоци, въртене на предмети или въртене около собствената си ос). Чрез подобни поведения децата упражнявали контрол или си осигурявали безопасност, но също така и често извличали удоволствие. В допълнение на описаните характеристики, се отбелязва и съществуването на така наречените „островчета на способности“, които някои деца демонстрират в определени области.

През 1976 година са систематизирани основните симптоми на аутизма, които на поведенческо ниво са приложими и до днес. При осмислянето на аутизма, на преден план се извеждат нарушенията в социалните взаимоотношения, задръжките в езиковото общуване (вербално и невербално) и трудностите в символизацията (въображение и символична игра). Очертават се няколко групи симптоми:

• Сензорни индикации, свързани с повишена или намалена сензитивност към светлина, шум, докосване, миризми, вкус.
• Особености на социалните връзки: затруднен очен контакт; неразбиране на емоциите; затруднения да различават одушевени от неодушевени предмети.
• Особености на поведението: стереотипни движения, ритуализация на поведението, стремеж към неизменност на средата. Доведени до крайност, стереотипните движения се превръщат в автостимулация, която няма никаква друга функция, освен доставяне на сензорно удоволствие и детето трудно може да бъде откъснато от него. При част от децата се отчитат поведенчески прояви като агресия, автоагресия или хиперактивност. Често при децата от аутистичния спектър се отчитат нарушения на съня и силно изявени предпочитания в храненето.
• Особености на речта: изразяват се преди всичко в нарушения на комуникативната функция на речта. В речта на аутистичните деца често присъства ехолалията – детето повтаря изреченията, както ги е чуло, без да ги приложи към себе си. При липса на разбиране за социалните взаимодействия и с нарушение на способностите за въображение, за детето с аутизъм е много трудно възприемането на ролите „аз“ и „ти“. При тях се наблюдава буквално разбиране на речта. Характерна е особена интонация – равна и монотонна или с неочаквани промени. Децата срещат затруднения не само при разбирането на говоримия език, но и на другите комуникативни сигнали като жестове, мимика, език на тялото. При част от децата не се наблюдава речева продукция.
• Особености на играта: първият признак е склонността на децата да играят сами. Обикновено те не играят с играчките по предназначение – занимават се с различни манипулации с предмети или части от своето тяло. Предпочитат игра със странни предмети, като често се привързват към предмети, които предлагат сензорна стимулация или предполагат подреждане в определен ред или модел. Аутистичните деца не могат да играят символични игри.

През 1980 година аутизмът се включва в психиатричната класификация като „Генерализирано разстройство на развитието“. Това понятие постепенно се заменя с термина „Разстройство от аутистичния спектър“ в клас „Невроразвитийни разстройства“ в актуалната класификация.

Безспорен е фактът, че в последните десетилетия РАС засяга все повече деца. Заради липсата на биологични маркери за аутизма, поставянето на диагноза се базира преди всичко на обективно наблюдение на детето. Следва да се има предвид, че характеристиките на децата на нивото на социо-комуникативното и познавателно развитие, както и нивото на типичните „аутистични“ поведения са изразени в различна степен при различните деца. Това изисква оценката на състоянието и преценката на възможните терапевтични интервенции да се индивидуализира във случая на всяко дете. Поставянето на диагноза се случва след проследяване на развитието от мултидисциплинарен екип от педиатър, невролог, психиатър, психолог, логопед.

Източници: Цветанова А., Начева Ст., „Уникалното дете – типичният и атипичният път на развитието“ II част, 2022г; Бръчкова, М. „Аутистични нарушения при децата и терапевтични подходи за преодоляването им“ 2011г.; Терзиев Д., Аврамова Ат., Полнарева Н., сб. „Разстройства от аутистичния спектър“ 2016г.; Лазарова М., Гъдева Д., Циркова Д., Ранни знаци за аутистични тенденции при бебета и малки деца в сп. „Практическа педиатриа“2018г.

Материалът Евелина Чанева: Как да разпознаем ранните признаци на аутизъм? е публикуван за пръв път на 366 БЛОГ.

Евелина Чанева е психолог, специалист по ранно детско развитие и сертифициран биофийдбек терапевт. Има интереси и опит във възрастовата, педагогическа и социална психология. Работи успешно с деца и консултира и подкрепя родителите им по въпроси за развитието, емоционална интелигентност и поведенчески особености. Работи като психолог в Дневен център за деца с увреждания в гр. Пловдив. Можете да си запишете час за консултация на тел. 0889 48 25 59

Екранните устройства са част от ежедневието на голяма част от децата и тяхното ползване е възможно в разумни, пропорционални и здравословни граници, както за учене и комуникация, така и с цел забавление. За да оценим обективно влиянието на екраните, трябва да вземем предвид за каква дейност или цел се използват устройствата, подходящо ли е съдържанието и количеството време, отделено на този тип дейност.

Лекари, учители, специалисти, СЗО и СЕМ дават съвети екраните да бъдат въведени постепенно в здравословна и подходяща степен, за да не доведат до нарушение на физическото, психическото, нравственото и/или социалното развитие, включително тяхното зрение, говор, психосоциално и емоционално развитие. Целта на препоръките е да насърчи медийната грамотност, превенция на децата и подкрепа на възрастните, защото екраните, и най-вече качественото съдържание, имат ползи в образованието, дигиталната грамотност и достъпа до култура.

Наблюденията показват, че времето, прекарано в гледане на някакво устройство, измества времето, прекарано в друга игра, физическа активност или социално взаимодействие. Така екранното време се свързва и със затлъстяването, освен със забавено проговаряне, дефицит на внимание, проблеми с концентрацията, тревожност, хиперактивност, липса на социални умения, ниска самооценка, неспокоен сън, проблеми със зрението, агресивни прояви, повишен риск от развиване на различни зависимости и други. Поради тази причина специалистите препоръчваме да има сериозен контрол върху времето и съдържанието на заниманията с устройства.

Препоръчителен достъп до екранни устройства

Отговорност на всеки родител е да избягва ежедневното излагане на екран, да въведе поетапно екранното време и да подбира внимателно гледаното съдържание.

Препоръчително е да не разрешаваме никакво екранно време на деца под 2 години. Времето, прекарано пред екранни устройства, може да окаже вреди върху детското здраве и развитие, особено в периода на ранното детство. Този период е от изключително значение за развитието на детския мозък, който учи най-добре през преживяване и пряко взаимодействие с околните и със заобикалящата среда. Бебетата и малките деца се учат от директната комуникация: наблюдавайки и имитирайки видяното. При гледането на клипчета няма комуникация: липсва отговор, реакция, език на тялото. Това влияе значително на социалното и емоционално развитие на детето. Ярките и бързо променящи се образи претоварват бебето. Избягвайте да оставяте телевизора да работи „на фон“. При всяка възможност се хранете заедно и не допускайте устройствата да пречат на общуването Ви.

За деца между 2 и 5 години препоръките са да прекарват не повече от общо един час време пред телевизора дневно (с родителски контрол над съдържанието). Препоръчва се времето да се разпределя на интервали, а не да е прекарано наведнъж. Стимулирайте активните двигателни игри максимално и избягвайте ползването на устройства по време на хранене и преди сън. Ако решите да давате достъп до устройства на детето си след двегодишна възраст, ограничете времето и контролирайте съдържанието на гледаното. Можете да гледате заедно и да обяснявате какво се случва, за да помогнете на детето да разбере какво вижда и как то е свързано със заобикалящия го свят или с него. Не се притеснявайте да оставите детето си да скучае. Това е важно за развитието на креативност и въображение.

При деца над 5 години е важно да се следи и за промени в поведението на децата. Ако гледат клипчета или игри със съдържание на насилие, могат да започнат да проявяват агресия. Те не възприемат правилно видяното и трудно правят разлика между игра и реалност. За по-големите деца (6-12 години) се препоръчват до 2 часа екранно време на ден извън учебната дейност и други образователни занимания, в които детето е въвлечено. Необходимо е поставяне на здравословни последователни граници за време, прекарано пред екрана и в баланс с други дейности, като спорт, разходки сред природата, физическа активност, сън, социални контакти, четене на книги и др. В тази възраст детето вече може да бъде запознато с подходящо информационно съдържание. Уверете се, че времето пред екрана не пречи на зрението, съня, ученето, физическата активност и не е за сметка на времето, прекарано с вас.

За тийнейджърите се препоръчва насърчаване на отговорно и балансирано използване на екранните устройства. В България след 14 годишна възраст децата имат право да създават свои профили в социалните мрежи и следва да могат да ги управляват разумно, безопасно и отговорно. Това включва изграждане на умения за медийна грамотност, включително докладване за нередно съдържание и поведение на различните платформи.

Как да поставим здравословни граници?

Възрастови и времеви ограничения – родителите имат ангажимент да проверяват препоръчаната възрастова група на медийното съдържание, предаването или видеоиграта. Достъпни са приложения за родителски контрол, които позволяват на родителите да следят и ограничават времето, прекарано от децата пред екрана и в съответното приложение, както и да ограничават достъпа до неподходящо екранно съдържание.

Съдържанието, което гледат децата – необходими са периодични разговори за значението на медийното съдържание, включително реклами и социални мрежи. Обърнете внимание на неподходящото и вредно съдържание и не позволявайте достъпа на деца до него. Подбирайки качествени образователни програми, може дори да подпомогнете познавателните способности на детето и да стимулирате интереса към разнообразни теми.

Безопасност в интернет – важно е да бъде обяснено на детето, че интернет е едновременно ценен ресурс, но и пространство, към което трябва да се подхожда с внимание. За децата е важно да умеят да разпознават фалшиви новини и неподходящо съдържание и да се насърчават да споделят, ако се сблъскат с нещо, което ги е притеснило в дигиталното пространство. Безразборното кликване може да доведе до излагане на неподходящо съдържание, заразяване с вируси или неволен контакт с непознати лица. Затова детето трябва да разбира, че всяко съмнително действие онлайн може да има негативни последствия.

Стратегии за балансирано използване на екранните устройства

Гледането на качествено образователно съдържание и програми, съобразени с възрастта, могат да повишат интереса и участието на децата в учебния процес. Технологиите навлизат все повече почти във всяка сфера от живота ни и е полезно да развиваме умения у децата за правилното им използване.

Формиране на дигитално-медийна грамотност у подрастващите: повишаване на осведомеността им за заплахите в онлайн пространството, рисковете от прекомерната употреба на дигиталните технологии и влиянието им върху физическото здраве и психично благополучие, както и изграждане на умения за балансиране на времето пред екрана и извън него. Изграждането на критично мислене у детето и поощряването му да задава въпроси също са ключови фактори за успешната му дигитална защита. Родителите не само трябва да наблюдават, но и активно да учат децата си как да разпознават и избягват рисковете в онлайн пространството и да имат балансирано екранно време.

Разнообразно ежедневие: стимулирайте детето самò да избира дейностите в свободното си време. Така се развива въображението и уменията за справяне с проблеми, както и способността му да играе и да се забавлява самостоятелно. Децата трябва да имат възможност за прекарване на време без екрани, като творчески занимания, четене, спорт и разходки, игри с връстниците и активно взаимодействие между детето и родителя.

Личен пример – родителите следва да са активни участници в живота на децата, например като гледат или обсъждат съдържанието заедно с тях. Това помага на децата да разберат и критично да оценят видяното. Обсъдете каква стратегия ще следвате вкъщи по отношение на ползването на устройства, наложете ограничения и бъдете последователни в спазването им. Не пропускайте да говорите с детето на тази тема и бъдете добър пример.

Източници: СЕМ „Препоръчително екранно време за деца и насоки за използване на медийно и онлайн съдържание“, 2025; СЗО препоръки за екранно време за деца; Чанева, Ев. „ Децата и екранното време“ 366.bg.

Материалът Евелина Чанева: Дигиталният свят и децата е публикуван за пръв път на 366 БЛОГ.

Анима Център, гр. Пловдив

Петя Стойчева-Кривицки е специалист клиничен психолог и магистър по консултативна психология с практика в гр. Пловдив. Автор и създател на “Анима” мобилно приложение за психологична помощ.

www.animabulgaria.com

Колко пъти сме посягали към шоколада не защото сме гладни, а защото сме тъжни, изморени, напрегнати или просто отегчени? Колко пъти храната е била не просто гориво за тялото ни, а утеха за душата? Това е същността на емоционалното хранене – един феномен, който засяга огромна част от съвременното общество, но често остава недоразбран или пренебрегнат.

В основата си емоционалното хранене представлява хранене, провокирано от емоции, а не от физиологична нужда. Често го използваме като механизъм за справяне с вътрешно напрежение, тревожност, самота, неудовлетвореност или дори хроничен стрес. Проблемът не е самата храна, а това, че я използваме като начин да потиснем чувства, които не искаме или не умеем да изразим.

Как да различим физическия глад от емоционалния?

Физическият глад идва постепенно, тялото ни сигнализира чрез усещания като празнота в стомаха, лека отпадналост или понижена концентрация. Обикновено можем да се задоволим с различни видове храни и когато се нахраним, усещаме ситост и енергия.

Емоционалният глад обаче се появява внезапно, често изисква незабавно удовлетворение и е насочен към конкретни храни – обикновено висококалорични, сладки или мазни. След като задоволим този глад, ситостта не настъпва истински – често остава чувство на вина, срам или самокритика.

Световен проблем с емоционално отражение

Макар емоционалното хранене да не е официално признато от Световната здравна организация (СЗО) като самостоятелно разстройство, то се разглежда като важен рисков фактор за затлъстяване, хранителни разстройства и хронични болести. Според последните доклади на СЗО, над 1 милиард души по света страдат от затлъстяване – и макар причините да са много, начинът по който се храним в отговор на емоции играе значителна роля.

Нови изследвания сочат, че близо 45% от хората с наднормено тегло съобщават за честа употреба на храна като начин за справяне с негативни емоции. Данните също показват, че жените и хората, изложени на хроничен стрес, са по-податливи на този тип поведение.

Какво стои зад нуждата да се храним емоционално?

Всеки от нас понякога се храни емоционално – това само по себе си не е проблем. Проблемът възниква, когато храната се превърне в основен начин за справяне с емоционален дискомфорт. Това често се случва още от ранна възраст – когато храната е използвана като награда („ако си послушен – ще получиш сладолед“) или утеха („недей да плачеш, ето едно бонбонче“). Така още в детството се формира връзката между храната и емоционалното облекчение.

С времето тази връзка се задълбочава. Стресът на работното място, напрежението у дома, социалната изолация, умората или дори скуката могат да задействат автоматична реакция – да посегнем към храна, вместо да се обърнем към чувствата си и да ги разпознаем.

Можем ли да се справим? Да – но с внимание и търпение!

Справянето с емоционалното хранене не означава просто да си наложим контрол или воля. Всъщност, прекалената самокритика и ограничителните диети често влошават проблема. Решението се крие в осъзнатото хранене и развиване на по-здрава връзка със себе си и с емоциите ни.

Първата стъпка е да се научим да разпознаваме сигналите на тялото си – кога сме наистина гладни и кога просто ни е трудно. Добре е да си задаваме въпроси като: „Наистина ли съм гладен в момента?“ или „Какво точно усещам – скука, стрес, тъга?“.

Следващата стъпка е да си изградим алтернативни начини за справяне с емоциите. Това може да бъде кратка разходка, разговор с приятел, писане в дневник, медитация или дори просто няколко дълбоки вдишвания. Важно е да позволим на емоцията да бъде там – да я усетим, без да я „захлупваме“ с храна.

Не бива да се подценява и ролята на психологическата подкрепа. В много случаи работата с терапевт – особено в подходи като когнитивно-поведенческа терапия – може да помогне за осъзнаване на моделите и изграждане на нови стратегии. Подобна помощ е особено важна, ако емоционалното хранене води до наднормено тегло, преяждане или сериозен вътрешен конфликт.

Храната не е враг, но не е и отговор

Истината е, че храната не е добър или лош избор – тя просто е храна, а не терапия. Проблемът не е в самата храна, а в ролята, която ѝ отреждаме. Ако я използваме като утеха за всеки труден момент, се отдалечаваме от това да се свържем с истинските си нужди – като почивка, внимание, подкрепа, човешка близост.

Емоционалното хранене ни напомня, че сме човешки същества – чувствителни, уязвими, но и способни да се учим. Когато започнем да се вслушваме не само в апетита си, но и в емоциите зад него, правим първата стъпка към по-цялостно здраве.

Материалът Петя Стойчева-Кривицки: Емоционалното хранене: когато търсим утеха в храната, а не в себе си е публикуван за пръв път на 366 БЛОГ.

Евелина Чанева е психолог, специалист по ранно детско развитие и сертифициран биофийдбек терапевт. Има интереси и опит във възрастовата, педагогическа и социална психология. Работи успешно с деца и консултира и подкрепя родителите им по въпроси за развитието, емоционална интелигентност и поведенчески особености. Работи като психолог в Дневен център за деца с увреждания в гр. Пловдив. Можете да си запишете час за консултация на тел. 0889 48 25 59

Учителите също заемат важно място в изграждането на навици, чувство за идентичност и усещане за част от общност при децата. Неслучайно, те са едни от първите, които забелязват особености или промени в развитието или поведението на своите ученици. Навременните действия в посока промяна или превенция са от изключителна важност за всяка една конфликтна ситуация.

Нещо лошо ли са конфликтите? Конфликтите са нормална част от човешките взаимодействия. Когато към тях се подходи правилно, те представляват възможности за укрепване на отношенията ни, да научим нещо за себе си и да разрешим трудните ситуации по конструктивен начин, без да се стига до агресивни прояви.

Как да помогнем на децата да овладяват по-добре конфликтите си? Първо, обърнете внимание на това как самите вие се справяте с конфликтите си с другите. Това е значим модел, който вашите деца или ученици несъмнено ще последват. Възползвайте се от конфликтите, за да дадете урок на децата като създадете възможности да търсят и откриват решенията на проблемите си. Това би подобрило качеството на общуване между учениците и, в последствие, на обществото като цяло.

Създаване на общност

Много често преживяванията на децата, които проявяват агресивни поведения, са свързани с чувство на различие, отхвърляне и изолация от другите. Важна цел е приобщаването и изграждането на усещане за едно цяло на групата (класа). Всички деца имат еднакво право да бъдат въвлечени в различните дейности. Те са с различни възможности и затова се нуждаят от подкрепа. Те трябва да бъдат насърчавани, за да развият своя позитивен Аз-образ. Децата се нуждаят от приемане и безусловна подкрепа. Трябва да им се предлагат дейности, които биха осигурили преживяването на успех и радост от постигнатото, което подпомага развитието на положителната самооценка. Те се нуждаят от насърчаване за поставянето на високи цели. Учителят играе важната роля на свързващия механизъм, който създава това усещане, че са част от едно цяло и в същото време са подкрепени и защитени. Подходящи занимания за постигане на тази цел са различни занимания и задачи по двойки, по групи или проекти с обща цел.

Очертаване на рамки и правила на поведение

Децата се нуждаят от установяване на ясни правила и последователност при спазването им: предоставяне на свобода, съчетана с добре изяснени ограничения. Можете да започнете с някои основни принципи: „Не правя на другите това, което не бих искал да ми правят на мен. Извиняваме се, когато грешим и се стараем да не повтаряме грешките си. Приемаме извиненията на съучениците си. Не допускаме и не толерираме агресивни прояви.“. Създаването на общи правила и норми, които са измислени от всички, улеснява спазването им и връщането към тях, когато има изключения („Ние не правим така.“) Поставената граница трябва да бъде толкова ясна, че да показва на детето какво означава неприемливо поведение и с какво приемливо поведение може да го замести. Границата трябва да бъде поставена така че да предизвика най-малко негодувание у детето и да запази достойнството му. Неприемането на дадено поведение не е неприемане или отхвърляне на самото дете. Във всеки случай е много важно навременното вземане на мерки и разпознаване на поведението. Това може да е физическа или вербална агресия или антисоциално поведение (кражба, лъжа, манипулация). При забелязване от страна на учителя или информирането му, той трябва незабавно да предприеме мерки. Забавянето или омаловажаването, би накарало нараненото дете да се почувства незащитено, а детето, извършило действието – безнаказано. Важно е да се запази достойнството и на двете деца, но в същото време трябва да се предприемат действия с цел поемане на последствията за извършеното. Добре е да се започне с разговор с двете деца поотделно за запознаване с двете гледни точки. След това, обща дискусия с двете страни с цел намиране на решение и разрешаване на конфликта. И накрая, представяне пред класа и изразяване на обща подкрепа – това е механизъм, който носи ползи и уроци за всички, като в същото време работи и с цел превенция за възникване на подобни ситуации. Можете да си послужите с ролеви игри, които поставят децата в отговорни и в зависими позиции и с екипни игри с цел търсене на решение на даден конфликт.

Развиване на емоционална интелигентност и емпатия

Когато децата започнат да изразяват своите преживявания, те ще научат повече за себе си и за това как да приемат своите чувства. Учете децата да изразяват чувствата си и да дават обратна връзка на съучениците си. Полезно е да се работи за изграждане на интерес към чувствата на другите. Учителят може да „зададе тона“ в началото на часа, давайки на всяко дете възможност да каже накратко нещо или да изрази емоция с емотикона. Ако учениците се затрудняват, учителят може да опише своите чувства, деня си или нещо, което го е впечатлило. Много популярен е подходът за влизане в класната стая с избор на поздрав към учителя. Децата биха усетили искрения интерес и това им действа зареждащо, позитивно и разчупва рутината.

Много често по-забелязвани са експресивните прояви и поведенията, които предизвикват възмущение, страх или гняв, отколкото липсата на показност и тишината. Трябва да споменем и срамежливите деца. Срамът понякога е свързан с липса на увереност или страх от неодобрение. В повечето случаи тези деца не могат сами да влязат в социален контакт или да изградят връзка с другите. Помощта в социализацията и приобщаването им е от изключителна важност, за да бъдат приети и да направят опит за изява. В определени ситуации представянето на индивидуални проекти може да повиши самооценката на децата и да повдигне самочувствието и важността им за другите. Работата по двойки или в малки групи (определени от учителя) също е полезна при приобщаването на деца, които по-трудно се вписват в класа. Така се дава гласност на всеки и се подчертава колко важно е всеки ученик да изрази позицията си и да представи гледната си точка.

Друг тип поведение, което се обособява сред учениците е това на аутсайдерите. Те са изолирани, нежелани, дори е възможно да предизвикват агресивни прояви от другите към себе си. Много често това са децата с нисък успех, демотивирани. Всеки понякога се чувства самотен, различен или отхвърлен. Обяснете на детето, че е важно да си спомни, че има още много други хора по целия свят, които се чувстват по същия начин и това чувство не го прави различен от другите. Понякога нещата, които го карат да се чувства различен, са същите тези неща, които приятелите и семейството харесват много у него. Това чувство дава време на детето да се вслуша в себе си и да се опита да разбере какво става с него.

Изграждане на самооценка

Едно от измененията на образа за себе си е свързано с прехода от себеописания, съставени от външни характеристики, към такива, съставени от вътрешни характеристики. Образът започва да се изпълва с черти, а не само с действия. През периода 7-10 години децата описват себе си чрез социално сравнение. Ако за малкото дете единственият осъзнаван свят е външният свят, за юношата е неговият вътрешен свят, неговият Аз. Откриването на собствения вътрешен свят е едно от най-вълнуващите преживявания, но и причина за много тревога, свързана с разминаването между външното поведение и вътрешните преживявания и състояния. Осъзнаването на собствената неповторимост, незаменимост и различие от другите може да породи чувство на самота. Различието от другите може да предизвика усещане за самота или страх от самотата.

Физическите качества са важна предпоставка за изграждането на представата за себе си като цяло. Удовлетвореността от собственото тяло подпомага развитието на самоприемането и по-високата самооценка. Между момчетата и момичетата отношението към тялото е различно и това различие се основава на различните представи за значението на тялото в междуличностните отношения. За момичетата възприемането на тялото е свързано с неговата привлекателност. За момчетата възприемането на тялото е свързано не толкова с неговата привлекателност, а повече с преживяванията за компетентност и сила, с вдъхването на увереност в своите възможности.

Вътрешните конфликти и стремежът към независимост, заедно с нуждата от подкрепа, могат да доведат до протест и бунт. Негативните реакции могат да бъдат и израз на защитно поведение. Друга причина за измененията на представата за себе си са различните очаквания на родители, учители и връстници, които могат да се окажат твърде противоречиви помежду си. Търсенето на бъдещата самоопределеност може да бъде придружено със съмнения и нерешителност, с обърканост. Представянето в благоприятна светлина засилва самооценката.

Изграждане на авторитет от страна на учителя.

Един от най-важните моменти в установяването на връзка с децата от страна на учителя, е изграждането и запазването на неговия авторитет. Това е моментът, в който учителят показва, че е време на учене, а не за разговори и игри. Той успява да задържи вниманието, без да предизвика негативизъм. Основополагащо е търсенето на баланс между задължения и забавления, между концентрация и почивка и най-вече между доверие и уважение. Изключително ценни са уменията на учителя да представи учебния материал по интересен и интерактивен начин, да задържи вниманието на децата максимално и да ги награди за техните усилия по време на часа с почивка и разпускащи занимания или разговори.

Личният пример на учителя също е от значение за учениците. Той трябва да подкрепя с поведението си ценностите, които проповядва.

Мотивация

Да бъдеш мотивиран, означава да полагаш усилие. Да бъдеш мотивиран, означава и да повярваш, че можеш да успееш. Задачата на учителите и родителите не е само да помогнат на учениците да стигнат до успех. Те трябва да им помогнат да повярват, че причината за успеха се крие в техните усилия и способности. Насочването към постижими цели ще увеличи вероятността за успех, ще се отрази върху самооценката на ученика и ще измени представата за собствените му способности.

Това ще им помогне да осъзнаят своята значимост, това, че техните чувства и възгледи имат място в училище и в реалния диалог с другите.

Всички ние – родители и учители – трябва да окуражаваме учениците при изграждането на положителен образ за тях самите. Окуражаването означава да се повярва в собствените възможности на учениците, да се приемат такива, каквито са, а не такива, каквито трябва да бъдат. То предполага уважение към личността на ученика и е насочено върху усилието. Окуражаването е откриване на ценните качества у ученика: таланти, мечти, идеали, стремежи; то е насочено към силните, а не към слабите му страни. Всеки човек има и силни страни. Окуражаването е покана към ученика да опита отново и да осъзнае, че грешките му не са провали. Грешките могат да го научат на много неща.

Не обезкуражавайте учениците с негативни очаквания и коментари, необосновано високи цели, прекалени амбиции и съревнования, независимо дали сте учител или родител.

 Източници: Ш. Тсабари, „Извън контрол“ 2022; Стаматов Р. „Детска психология“ 2012; Фондация „Хестия“, prepodavame.bg; Бончева, Ив., ДППБ, „Градивна или деструктивна агресия“, 2012;

Материалът Евелина Чанева: Как да се справим с агресията в училище? Стратегии за справяне (част 2) е публикуван за пръв път на 366 БЛОГ.

Анима Център, гр. Пловдив

Петя Стойчева-Кривицки е специалист клиничен психолог и магистър по консултативна психология с практика в гр. Пловдив. Автор и създател на “Анима” мобилно приложение за психологична помощ.

www.animabulgaria.com

Животът с хронично заболяване е изпитание, което променя не само тялото, но и вътрешния свят на човека. Медицинските диагнози рядко остават ограничени единствено в сферата на физическото – те променят начина, по който възприемаме себе си, отношенията с другите и перспективата ни за бъдещето. Когато болестта е продължителна и изисква постоянна грижа, тя се превръща в своеобразен спътник в живота. Медицината се стреми да облекчи симптомите и да подобри физическото състояние, а в психологията основната грижа е за емоционалното здраве, което дава силата на човек да запази смисъла, устойчивостта и надеждата.

Емоционалното бреме на хроничното заболяване

Психичният натиск, който носи хроничната болест, често е невидим за околните. Пациентът може да изглежда външно спокоен, но вътрешно да живее с постоянен страх от усложнения, от загуба на независимост или от това, че става „в тежест“ на близките си. Някои хора преминават през периоди на отричане и отказ да приемат ограниченията, което ги изтощава още повече. Други изпадат в състояния на тревожност и депресия, които не са пряко свързани със самата болест, а с усещането за загуба на предишния начин на живот. Трудно е да приемеш, че вече не можеш да вършиш онова, което преди е било естествена част от ежедневието ти – спорт, работа, пътувания, социални контакти. Това чувство на „ограниченост“ често води до социална изолация, а тя от своя страна засилва усещането за самота и безнадеждност.

Приемане и адаптация

Първата крачка към по-здравословна емоционална нагласа е процесът на приемане. Приемането не означава да се примириш или да се откажеш от стремежите си, а да признаеш реалността и да изградиш нов начин на съществуване в нея. Психологическите изследвания показват, че хората, които успяват да интегрират заболяването в идентичността си, без да позволят то да ги дефинира изцяло, се справят по-добре емоционално. Те започват да търсят нови източници на смисъл и радост – различен начин на работа, адаптирани хобита или дори промяна в приоритетите, която им позволява да се фокусират върху по-дълбоки лични ценности.

Подкрепата – невидимата терапия

Никой човек не бива да остава сам в своето страдание. Подкрепата от близки, приятели и общности е от ключово значение за запазването на психичното здраве. Възможността да споделиш тревогите си с някой, който те изслушва без осъждане, може да донесе огромно облекчение. Понякога обаче е нужно и професионално рамо – терапията дава пространство, в което човек може да говори за своите страхове, да изследва емоциите си и да изгради стратегии за справяне със стреса. Групите за взаимопомощ също имат особено ценна роля: там хората откриват, че не са сами, че има други, които преживяват същото и които могат да бъдат източник на вдъхновение и сила.

Малките стъпки към големи промени

Психичното здраве при хронични заболявания не се постига с еднократни усилия, а с ежедневна грижа. Практики като дълбоко дишане, кратки медитации, релаксация чрез музика или леки физически упражнения могат да помогнат за намаляване на напрежението. Воденето на дневник също е полезен инструмент – записването на мисли и емоции дава възможност да се видят повтарящите се модели и да се открият моменти на напредък, които иначе биха останали незабелязани. Ключът е в това да се намери баланс между приемане на ограниченията и откриване на нови възможности.

Живот отвъд диагнозата

Въпреки трудностите, животът с хронично заболяване не е лишен от смисъл и красота. Много хора откриват нови хоризонти именно благодарение на това изпитание – започват да ценят повече малките радости, да се радват на настоящето, да изграждат по-дълбоки и автентични връзки. Болестта може да бъде и учител, който ни показва какво наистина е важно, как да живеем с повече състрадание и как да се грижим не само за тялото, но и за душата.

Хроничното заболяване е предизвикателство, което засяга цялата личност – тяло, ум и емоции. Затова грижата за психичното здраве е неразделна част от лечението. Не е достатъчно само да се следват медицинските предписания; нужно е да се изгради вътрешна устойчивост, да се намерят опори в близките и в професионалната подкрепа, да се култивират нови навици, които носят спокойствие и радост. Истинското здраве е състояние на цялост – и то е възможно дори в условията на хронична болест, когато човек се научи да живее с внимание към собствената си душа и да вярва, че въпреки ограниченията, пътят напред винаги съществува.

Материалът Петя Стойчева-Кривицки: Емоционално здраве при хронични заболявания: Как да поддържаме психичното здраве при справяне с дългосрочни заболявания е публикуван за пръв път на 366 БЛОГ.

Евелина Чанева е психолог, специалист по ранно детско развитие и сертифициран биофийдбек терапевт. Има интереси и опит във възрастовата, педагогическа и социална психология. Работи успешно с деца и консултира и подкрепя родителите им по въпроси за развитието, емоционална интелигентност и поведенчески особености. Работи като психолог в Дневен център за деца с увреждания в гр. Пловдив. Можете да си запишете час за консултация на тел. 0889 48 25 59

Често ставаме свидетели на поведения, които наричаме „агресивни“, особено сред учениците. Можем да категоризираме агресивното поведение в някоя от следните категории: вербална агресия, физическа агресия, манипулация и вандализъм. Агресивното поведение на учениците се отличава с преднамереност, цели да нанесе емоционална вреда, физически да бъде наранен някой или да се постигне отмъщение. Вандализмът включва и случаите на кражба.

Кои фактори биха могли да окажат влияние за формиране на агресивно поведение?

Граници: Личните граници са индивидуални, защото всеки човек е отделна личност със свой темперамент и предистория, има различни ценности, променящо се настроение и т.н. Личните граници се изразяват посредством личен език – те заявяват:  „Това съм аз.“, „Аз съм такъв.“; „Аз мисля така.“ Ако нашата граница бъде пресечена, губим самообладание и не можем да контролираме повече разочарованието си. Затова е добре да поставим нашите граници преди да сме достигнали лимита си. Поставената граница трябва да бъде толкова ясна, че да казва на детето какво означава неприемливо поведение и с какво приемливо поведение може да го замести. Границата трябва да бъде поставена така че да предизвика най-малко негодувание у детето и да запази достойнството му. Начинът, по който родителите заявяват и отстояват своите лични граници вкъщи е моделът, който е най-вероятно да усвоят и децата, поставяйки своите граници пред съучениците си. Личните граници, макар да са особено важни в интимните връзки, също така силно влияят и върху приятелствата ни, върху семейните ни взаимоотношения, дори и върху професионалните такива. Човек, който „пази“ личните си граници, се обича и уважава, цени личното си време, изразява чувствата си и може да поема отговорност и да делегира правомощия на други хора. Тези умения оказват влияние при спазването на правила и график на занимания в учебна среда, както и уважение на границите и личното пространство на другите – като връстници и учители.

Незачитане на личността на детето и омаловажаване на неговите чувства и преживявания – много често възрастните подценяват нивото на разбиране и емоционално преживяване при децата, особено ако са на по-малки. Системното показване на неуважение и незачитане на желанията, гледната точка и правото на изразяване, възпитават в детето модел, който то възпроизвежда при комуникацията си с другите. Това може да се прояви като агресивно поведение срещу връстници или възрастни (в лицето на учители). Като всяко друго поведение, което прави впечатление, агресивните прояви се свързват със семейната динамика. Неглижирането, прекаленият контрол или липсата на граници в семейната среда може да станат причина за агресия в училище. Доста е вероятно родителите да не са си давали ясна сметка, че поведението им е свързано с агресивни прояви или поведенчески проблеми на тяхното дете. Без значение колко добри са нашите намерения, всякакъв вид санкциониране кара децата да се чувстват критикувани. Те мразят да бъдат дисциплинирани не защото мразят да постъпват правилно, а защото заплахите, натискът и наказанията ги унижават. Децата инстинктивно се противопоставят на наказанията, за да запазят някаква форма на себеуважение. Не става дума за това как да дисциплинираме, а за това доколко разбираме потребностите на детето. Поведението му е само един израз на неговите потребности, които се разделят на две категории: свързване и научаване. Коригирането е коренно различно от свързването. За съжаление, коригирането представлява предимно наказание. Когато говорим за наказание, често имаме предвид някакво физическо наказание. То води до чувство за вина и срам и подкопава самооценката на детето. Това разрушава доверителната връзка и дава пример за упражняване на власт и контрол. В резултат на всичко това, децата се научават да избягват наказанията, без да променят поведението си. За да запазите авторитета си и добра връзка с детето си, не го удряйте и не го обиждайте! Вместо да дисциплинираме децата си, което неизбежно е насочено към постигане на подчинение, родителите трябва да ги учим да разпознават чувствата си и да не се страхуват да споделят, ако нещо не е наред. Важно е да се притечем на помощ на нашите деца, когато ситуацията стане трудна. От съществено значение е да сме свързани с техните нужди от най-ранна детска възраст. Тъжната истина е, че всеки, който тормози или някак насилва друго човешко същество, сам е жертва. Всеки, който насилва друг, е бил принуден да се чувства зле, бил е неприет и нежелан в миналото. Такива деца стоварват чувството на омраза към себе си върху някого, който не би отвърнал на атаката. Когато едно дете е ценено и третирано като уникална личност, каквато всъщност е, то не изпитва нужда да се утвърждава нездравословно. Това създава атмосфера, в която той може да живее по свой собствен начин и да се свързва с другите.

 Пример и подражание: Учениците са наблюдавали поведението на родителите си, учителите си, съучениците или са виждали подобно поведение в социалните мрежи и пресъздават заплахите и враждебното отношение. Независимо от това какво говорим на децата си, те ни наблюдават и е много вероятно да ни възприемат като образец за принципи и поведение. Ако искате детето ви да стане спокоен и уверен възрастен, вие трябва да сте такива. Ако вие не успявате да идентифицирате нуждите си, да разпознавате емоциите си, да заявявате желанията си и да отстоявате мнението си, е малко вероятно детето ви да развие тези умения сàмо. То има нужда от примера на значим за него възрастен, от когото да ги научи.

Ниско самочувствие: Ниската самооценка може да бъде резултат от опитите на родителите да изградят у детето подчинено поведение. Тези опити се изразяват в различните изисквания: послушание, прилежност и безконфликтност, зависимост. Когато отношенията се изграждат върху подчинението и зависимостта, без да се отчитат постижения, това води до изграждане на ниска самооценка. Поставянето на детето в отношение на зависимост, както и въвличането в конфликтни ситуации, понижава самооценката. Доверието започва да се разрушава, което се отразява върху усещането за собствената ценност. Зависимостта на самооценката на детето от оценката на родителите се открива особено силно при авторитарните родители. Авторитарното поведение, изискващо безусловна подчиненост, се изразява в нетърпимост към чуждото мнение и стремеж към подчиняване. Това създава усещане у детето за неприетост и ненужност. То се чувства неодобрено, което поражда усещане за малоценност и ниска самооценка, а тя може да бъде причина за много предразсъдъци в зрялата възраст. Ниското самочувствие и припознаването на ученика със собствените му провали се коренят в това, че той не се чувства обичан и ценен. Изразяването на гняв или разочарование се санкционира и това го кара да изпитва и вина. Поведението му води до социално отхвърляне от страна на връстници и учители, което само задълбочава първопричината за агресията. 

Печелене на одобрението на съучениците: Агресивните прояви могат да бъдат свързани със средата в училище. Ако децата в класа подкрепят показването на сила, независимост, оспорване мнението на авторитети, то е много вероятно агресията в училище да е в резултат на желанието на детето да бъде прието в тази група, общност. Не е рядкост сбиванията да печелят одобрението и вниманието на съучениците на агресивното дете. Това води до повишен интерес към неговата личност, повече внимание и не е изключено да доведе до още повече агресия на учениците. 

Емоционална интелигентност и социални умения: Емоционалната интелигентност е способността ни да управляваме както собствените си емоции, така и да разбираме емоциите на хората около нас. Тя включва пет ключови елемента: самосъзнание, саморегулация, мотивация, емпатия и социални умения. Те ни помагат да изградим здрави и продуктивни взаимоотношения с другите. Важно е да споменем и преживяването за значимост, което е ключово в изграждането на емпатията. Освен разпознаването на собствените емоции, децата често прилагат усвоените модели от семейството за ефективно и здравословно справяне с тях. Едно дете може да има съзнанието да разбере и назове емоционалното си преживяване, но е възможно да не е в състояние да го изрази по социално приемлив начин. Някои деца нямат необходимите социални умения, за да се справят по спокоен и разумен начин в стресови ситуации. Това са уменията за контрол и отлагане на емоционалните състояния. Тези два механизма позволяват да се избегне избухването и загубата на контрол, които най-често са водещи при агресивните прояви. Но в същото време, за да не се обърне агресията навътре към самия себе си, е важно да бъде изразена по здравословен начин и да се потърси решение на конфликта.

            За да не стават децата ни жертви на тормоз, от ключово значение е да се насърчи тяхната самоувереност. Родителите насърчават самоувереността, като позволяват гласът на децата им да звучи със сила и яснота в семейството. Дете, което се чувства самоуверено у дома, автоматично става самоуверено и на площадката, в градината и в училище. Това не означава, че дори и най-самоуверените хора  няма никога да бъдат атакувани. Това би било еднократен инцидент, а не повтарящ се модел в живота на детето.

Понякога учителите са първите, които забелязват или обръщат внимание на родителите за проблеми с комуникацията, социализацията или придържането към определени граници на тяхното дете.

Източници: Ш. Тсабари, „Извън контрол“ 2022;  Стаматов Р. „Детска психология“ 2012; Фондация „Хестия“, prepodavame.bg.

Материалът Евелина Чанева: Как да се справим с агресията в училище? Възможни причини (част 1) е публикуван за пръв път на 366 БЛОГ.

Евелина Чанева е психолог, специалист по ранно детско развитие и сертифициран биофийдбек терапевт. Има интереси и опит във възрастовата, педагогическа и социална психология. Работи успешно с деца и консултира и подкрепя родителите им по въпроси за развитието, емоционална интелигентност и поведенчески особености. Работи като психолог в Дневен център за деца с увреждания в гр. Пловдив. Можете да си запишете час за консултация на тел. 0889 48 25 59

Започването на първи клас е специален момент в живота на детето. От една страна това е вълнуващо, но е и предизвикателство, както за него, така и за родителите. Адаптацията към училище включва приспособяването към нови условия на обучение, нов дневен режим, нови приятелства и връзки с връстници, обогатяване на познавателните процеси. Подготовката трябва да включва не само нови умения и отговорности, но и емоционално и социално нагаждане. Някои от децата изпитват страх от неизвестното, имат трудности с фината моторика, концентрацията и новата среда. Училището налага създаването на много нови навици, непознати досега. Тези, заедно с други фактори могат да доведат до стрес, тревожност, безсъние, загуба на апетит. А това от своя страна – до изоставане в учебния материал, здравословни проблеми или затруднена социализация. Децата на тази възраст се затрудняват да регулират процеса на адаптация сами, затова училището и семейната среда играят важна роля за това първокласниците да могат да свикнат с новите условия.

Предизвикателствата

Ако детската градина е първото голямо предизвикателство за децата, училището е следващото. Със започването на училище времето за игри намалява, появяват се ангажименти и отговорности. Налага се децата да фокусират вниманието си върху нещо, което може би не ги привлича. Средата се променя, начинът на комуникация – също. Детето прави един голям скок, който не е лесен за него. Ежедневната среда на децата се променя рязко. От относително свободния режим в детската градина, те трябва да свикнат с новия много по-структуриран режим в училище. Те не могат да се движат и да говорят с другите деца толкова свободно, колкото са свикнали досега. Децата трябва да започнат да учат систематично, биват оценявани за компетентностите и усилията, а възприемането на учебния материал изисква преминаване към абстрактно мислене. Времевият порядък, в който трябва да се ориентират, е съвсем различен от този в детската градина, рутината е различна. Очакванията към детето от неговото семейство и от учителите също са различни.

 Всъщност извън това, какво ще научи в първи клас, то трябва да се справи емоционално с това, че другите го третират като вече пораснало дете. Във всяка една промяна, която ни се случва, ние имаме нужда от едни и същи неща и първи клас не е изключение. На първо място имаме нужда от чувство за сигурност, опора, на която да можем да разчитаме, обич и приемане, и вътрешни ресурси да се справим. Всички изпитваме страхове, а децата трудно ги формулират. Един от основните е страхът от неизвестното. Новите хора и новите правила са източник на неизвестност, което може да тревожи децата. Възможно е проблемите в адаптацията да се проявят и с физически симптоми като проблеми с храненето или съня, агресивно поведение, избухливост, плачливост, прекалена мълчаливост, проблеми с изхождането и др. 

Успешната адаптация към училище зависи от някои фактори като:

• нивото на подготовка от детската градина (ДГ) и мотивацията за учене
• семейната среда
• скоро случили се събития и/или други промени в живота на детето
• темперамента, личностните характеристики и самооценка на детето
• организацията в училището
• личността на учителя и др.

Степента, в която детето ще успее да се адаптира зависи много и от готовността на родителите да се справят с тяхната нова роля – родители на ученик. Това означава, че те трябва да са подготвени за справяне с новите предизвикателства на различни нива: да могат да подпомагат учебния процес, да подкрепят децата си в ежедневния им режим, да стимулират положителната самооценка на детето, да поддържат връзки с учителя и училището като организация, да управляват стреса ефективно и др.

Създайте реална представа за предстоящото

Подгответе детето си за това какво му предстои – колко време ще е заето, какви ще бъдат задълженията му в училище, какво ще учи. Опитайте се да създадете в него позитивна, но реалистична нагласа за предстоящите промени. Бъдете откровени и не идеализирайте ситуацията. Сблъсъкът с новите изисквания в училище може да се окаже труден за детето, ако представата, която сте създали у детето си, се разминава с реалността. Това не означава да плашите детето колко ще му е трудно, а да представите това, което му предстои по адекватен начин – там ще има нови контакти, вероятно ще му е интересно, но е добре да го предупредите, че в началото може да му бъде трудно, че ще има домашни, които не винаги ще му се правят, че в часовете ще трябва да седи, дори и когато много му се иска да играе, че ще научи много нови неща и т.н.

Обърнете внимание на чувствата на детето

Преходът към училище може да бъде емоционално натоварващ за детето. То може да се чувства притеснено или дори стресирано от промените. За да му помогнете, е важно да бъдете внимателни и подкрепящи. Слушайте го и се опитайте да разберете как се чувства. Водете разговори за училището и обсъждайте какво може да му хареса и какво – не. Ако детето ви има някакви опасения, помогнете му да ги преодолее с позитивни примери и подкрепа. Тази емоционална подготовка ще играе важна роля в успешния преход към училище. Проявявайте интерес не само към учебните му задължения, но и към новите социални роли на детето, към това, което се е случило през деня – с кого е играло през междучасието, с кого се е запознало, кои деца са му приятели.

Рано или късно детето ще се сблъска със затруднението да се справи с някоя задача. И когато това се случи, е важно да признавате трудностите. Няма да му помогнете с думи като: „Какво толкова трудно има?“ или да решите вместо него задачата. Напротив, трябва да се даде адекватна оценка на реалността: „Да, задачата е трудна, но хайде да видим заедно какво има в условието, какво трябва да направим.“. Детето трябва да бъде подкрепено, но да му бъде признато затруднението. Когато признавате, че нещо е трудно и детето се справи с него, то ще остане с усещането, че е успяло. Това ще повиши самооценката и мотивацията му.

Организирайте рутината

Преходът към училище изисква от детето да бъде по-организирано. Започнете да го учите как да се подготвя за новия ден: да подготви училищната си чанта, да избере дрехи, да си налее вода и т.н. Включете бъдещия ученик в пазаруването за училище. Това ще му даде усещане за контрол и ще го мотивира да участва по-активно в организацията. Постарайте се да организирате и собственото си ежедневие така, че промяната в режима да не ви изнервя и претоварва.

Практикувайте новите умения вкъщи

Гласувайте на детето си истинско доверие, което да го овласти, да го накара да се чувства по-отговорно и че наистина го приемате като по-голямо. Ако имате възможност, позволете му да отиде да купи нещо от магазина само или да приготви нещо за ядене вкъщи. Дори и да не се справи перфектно, то ще усети, че му се дават истински отговорности. Това го кара да се чувства голям и му дава сили да посрещне това, което предстои. Много е важно децата предварително да бъдат научени да се справят сами с хигиената си, да ходят сами до тоалетна.

Помогнете му да се социализира с нови деца

Училището означава и нови социални контакти. Децата, които ще учат в близкото училище, вероятно ще познават голяма част от бъдещите си съученици, но в новия клас има възможност за промени във вече създадените приятелски групи. Насърчавайте детето да се запознава с нови деца, да приема различията и да не се притеснява да се включва в чужди игри. Част от първокласниците за пръв път попадат в конкурентна среда. Тази атмосфера може да бъде особено стресираща за деца, на които до този момент не се е налагало да отстояват себе си. Научете го да заявява и отстоява желанията си по приемлив за другите начин. Поговорете и за агресивните прояви и как да се справя с тях. Социализацията е ключова част от прехода към училище, тъй като ще направи детето по-сигурно в новата среда.

Не забравяйте за интересите на детето

Родителите трябва да обърнат внимание и върху интересите на децата и да ги подкрепят, въпреки че понякога децата са като водата – върви нанякъде, среща камък и завива в друга посока. Следете накъде вървят техните интереси и ги подкрепяйте, но търсете баланс между учебни занимания и извънкласни дейности. Ако детето има няколко таланта, е добре да изберете един, върху който да се съсредоточи. Повече дейности ще го затруднят и няма да може да се отдаде напълно в усвояването им.

Успешната адаптация

За да може детето да се адаптира по-лесно, трябва да започнете да говорите за училището още преди началото на учебната година. Разкажете му какво ще се случва в училище, какви нови неща ще научи и как ще има различни социални контакти. Тази подготовка ще му помогне да се чувства по-уверено и спокойно. След започването на училище тези разговори трябва да продължат.

Адаптацията е процес, който зависи от всички участници в него: ученици, учители, родители. Целта е детето да придобие знания, да развие траен интерес към ученето и да продължи да формира позитивна самооценка. Добре е да говорите с детето си за училище и да следите реакциите му. Ако забележите нещо нередно, не отлагайте разговора с учителя му по тази тема и търсете помощ и подкрепа.

Източници: Стоилов, Вал. streetwatch.bg; Цекина, Т, за bnr.bg; Енчева, Ив., 2025.

Материалът Евелина Чанева: Подкрепа при преход от детска градина към училище е публикуван за пръв път на 366 БЛОГ.